Някои насипни съображения за Истанбулската конвенция

Винаги е имало жени, които са изпадали в състояние да чакат непланирано дете и са осъзнавали, че ще им бъде изключително трудно да го отгледат. Част от тях са били твърдо решени да го изоставят. В миналото, включително близкото минало, с тези жени е работено, опитвали са да ги убедят да не оставят детето си, предлагана им е помощ.

Сега нещата са други. Има много самотни жени и семейства със затруднения, които искат да гледат децата си, но те им се отнемат чрез социалната служба и съда. Често с лъжии манипулации.

Мислите, че ще намерите текстове в нормите за закрила на детето, които подкрепят горното? Не, няма такива. Там се говори най-вече за подкрепа в семейната среда. И тук – там се промъква някое не много конкретно изречение, което дава основание да се наруши и духа и буквата на закона и в името на „интереса на детето” чиновникът да направи нещо, което е изгодно на него и други лица, а детето, родителите, логиката, правото и морълът отиват в девета глуха линия.

И от какво се мотивира всичко това? Естествено, от основния мотиватор в последните години у нас – от парите. Държавата е мотивирана да си затваря очите за беззаковнията, защото мерките за „закрила” извън семейството се съфинансират от Европейския социален фонд и така в бедни общини постъпват средства, отчитат се и успехи с безработицата. Физически лица и нпо - та си получават парите по програмите, ако „закрилата” е „успешна” и се стигне до осиновяване – чиновникът и другите от опг – то си получават „своето”.

Връзката на горното с Истанбулската конвенция? ... член 8. - Страните отпускат подходящи финансови и човешки ресурси за доброто изпълнение на интегрираните политики, мерки и програми за превенция и борба с всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, включително за тези, които се провеждат от неправителствени организации и от гражданското общество.

Схемата е: ние на вас осигуряваме пари, а вие на нас подкрепа да приемем това, за което ни натискат „началниците”. Следват обяснения, тълкувания, успокояване на обществото... няма за къде да се бърза. Резултатът ще го видим след години и ще стане толкова постепенно, че така и няма да разберем как и кога е станало.

* * * * *

Едно време имаше комплекти – книга от световноизвестен автор и към нея книга от никому неизвестен наш писател. Това както и да е. С тази конвенция нещата са по-лоши. Нещо като комплект от няколко четки за рисуване и парче бяло саламурено сирене. Искаш само сиренето – не, не може, ти си прост човек, ретрограден, тесногръд, ти си против изкуството, прост консуматор...

Можеше ли тази Конвенция да разглежда само насилието...и защо само върху жени, насилието изобщо? Ние, които сме против насилието върху жени, може би подкрепяме насилието върху мъже, момчета, болни и възрастни хора?

Да, можеше, но тогава тази Конвенция щеше да мине без всякакви възражения, а другата част от комплекта трябваше да се отдели в друга конвенция – примерно Конвенция за хората с нестандартна сексуална ориентация и проблеми с половата идентичност. И тази конвенция щеше да срещне отпор, защото тези проблеми не са в дневния ред на обществото. Поне не у нас.

Опитват се да ни обяснят, че тази Конвенция е само за защита на жените. Но:

Чл. 3 – в: „пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете;

Няма нужда от тълкуване и обяснения. Всичко е достатъчно ясно. Това е от втората част в комплекта. Също и това: обучение във всички образователни равнища за нестереотипните роли на пола – каквото и да означава това. Няма значение кой как ще тълкува последното сега. Не е особено трудно да се досетим до какво ще доведе това след години, просто трябва да обърнем поглед на запад – там индустрията за смяна на пола вече процъфтява. И не защото някой е загрижен за хората с проблеми с идентичността. Просто бизнес, нищо лично.

По-добре е нещата да се казват честно. Животът е нещо уникално, живее се веднъж. Трябва ли някой с проблеми с половата идентичност да се потиска цял живот? Не, не трябва. Но не трябва и вместо да се решават конкретни проблеми на конкретни хора, нормите в цялото общество да се обръщат надолу с главата и то заради колко – 5 човека, 10, 20, 100? Май никой не знае колко точно.

Колко са воайорите у нас? Познавате ли такива хора? Ще ви кажа – на порядъци повече са, отколкото тези, оказали се в грешно тяло. Познавам лично две момичета, които могат да се възбудят само от подходяща гледка. Най-обикновени момичета, между другото. Трябва ли те да бъдат обиждани, потискани, наказвани? Категорично не, разбира се. Но трябва ли тяхната страст да се постави в центъра на обществото и по тях да се прекроят всички норми? Не е нужно, нали? А знаете ли при подходящо обучение от най-ранна възраст и масирана реклама колко хора няма да бъдат воайори? Май ще са малко. Въпросът е – нужно ли е това...

* * * * *

Република България ратифицира Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи през 1992 – ра година. Тогава всеки български гражданин получава достъп до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) – най-видимия и може би най-важния орган на Съвета на Европа. В продължение на много години ЕСПЧ бе последната надежда за справедливост за много българи. В последно време, започнаха видими признаци, че съдът не издържа физически. Броят на съдиите в ЕСПЧ е фиксиран от Европейската конвенция за правата на човека – по един от страна членка. Започна масово отхвърляне на жалби, което е просто част от стремежа за самосъхранение на съда, а тези, които имат късмета да пробият, чакат решение с години, и то много.

Истанбулската конвенция е поредната сигнална лампа, че Съветът на Европа вече не е това, което ни е нужно. Конвенцията показва, че Съвета е овладян от сили, за които правата на човека са на второ място. На първо място явно са лобистки интереси.

Нещата трябва да се поставят директно на масата, всички проблеми трябва да се обсъждат без „партизански байпаси”. От нас зависи да върнем Съвета на Европа в релсите му. Като покажем нашето отношение към пришиването на един проблем към друг и опита за налагане на нови разбирания без обществено съгласие.

* * * * *

Знаете ли защо се срути социализма? Крахът му беше заложен при създаването му. Базисната теория на комунизма е диалектическия материализъм. Според същия диалектически материализъм, за да се премине от един обществен строй към друг, новите отношения трябва да възникнат спонтанно, да се утвърдят, да вземат превес над старите и тогава формалната промяна просто ще последва това, което вече на практика се е случило.

Но може ли истиския революционер да чака нещо, което няма да се случи и при внуците му? Не, не може. Ето защо беше създаден историческия материализъм, според когото диалектиката важи за всичко, с изключение на прехода от капитализъм към комунизъм, защото... и следва цял том с безсмислици.

Джендър идеологията, която се опитват да пробутат покрай и под формата на защита от насилие над жените – това е новият исторически материализъм. Нещо, което е далече от фокуса на обществото, но в което някой е решил да вложи средства. Както май е било и в периода преди ВОСР. Резултатът от едното вече го видяхме. Трябва ли да се убеждаваме чрез опит и за другото?

* * * * *

Някои прости на пръв поглед понятия – като баща, майка, родител – все още имат твърде много неясноти. Баща според закона е съпруга на майката... е, повечето деца вече се раждат извън брак, но обществото не може да се пребори за някаква осъвременена дефиниция. Майката е жената, родила детето. Но вече има нови ситуации – от една жена се взима яйцеклетка, друга износва детето и накрая трета му става майка.

А какво е родител... безработен, регистрирал се в бюрото и намерил си от там работа за временно отглеждане на чуждо дете, получава името приемен родител... И нещата ще стават все по-объркани. Но вместо да въведем някакви ясни понятия, нас вече ни заливат с нови предложения (не директно чрез Конвенцията) – дете, родено от лесбийка, която съжителства с друга такава, има две майки. Логично е да се смята, че друго дете може да има двама бащи...

Та въпросът е – дали да не решим първо проблемите на мнозинството, което по тази тема е съставно от множество малцинства по други теми?

Автор: Любомир Данков