Съдът, законодателната и изпълнителната власт подкрепят продажбата на деца у нас?

Интервю: Диана Алексиева
консултант: адв. Пламен Борисов

Лесно ли е да си купиш дете? А лесно ли е да продадеш „ненужното“ си дете? Подкрепя ли държавата този „бизнес“? Повече от 13 години неуспешни опити родител да върне продаденото си от другия родител дете – какво говори това за държавата, в която живеем? Какво е кражба на дете и случват ли се тези неща у нас?

Опитва ли се държавата да замаже грешките си, като оставя продадено преди години дете в опасна среда?

По тези теми Диана Алексиева разговаря с Любомир Данков.

Да се продават и купуват деца – това звучи абсурдно за всеки, който не се е сблъсквал с този проблем. Продавани са роби в миналото – и деца и възрастни, тогава е имало и пазари за роби. Но как се продават деца в наши дни?

Изключително лесно. Знаеш, че когато има търсене, има и предлагане. За първи път разбрах за схемите за продажба на деца през 2006-та година от публикация в електронно издание. Дамата, която беше описала някои лични преживявания, е напълно разпознаваема личност – Фани Давидова от „Програма достъп до информация“. Съвсем накратко, след като е разбрала, че няма да може да има свое дете и се е насочила към осиновяване, е била посъветвана от познати във фризьорски салон да си купи дете, за да избегне дългото чакане за законно осиновяване и да вземе новородено от предпочитан етнос. Разбираш, че щом тези неща се обсъждат във фризьорските салони, явно става въпрос за добре утъпкана пътека. По името на дамата и ключовата фраза „как не си купих бебе“ лесно ще намерите много материали в мрежата.

Схемата е следната: когато гинекологът, при когото жените ходят за консултации по време на бременност разбере, че бременността не е особено желана и жената няма брак, започва убеждаване детето да бъде дадено на семейство, което „много иска дете и ще се грижи идеално за него“. Така бъдещата майка „ще си реши проблемите, пък и ще вземе някакви пари“.

От другата страна в схемата са неправителствени организации (нпо-та), които обявяват като дейност примерно международни осиновявания. Те осигуряват хората, които искат да осиновят дете и са склонни да платят за „бързо обслужване“ и дете с предпочитани характеристики – пол, възраст, етнос и т.н. Логично е да се предположи, че в тази схема е нужна и помощта на социалните служби, защото те имат информацията за евентуални кандидат осиновители.

След като се намери купувач и продавач, вече е лесно. Ако купувачът е семейство, мъжът от семейството припознава детето като свое, така той става законен баща, а след един месец майката на детето дава разрешение за осиновяване и детето се осиновява от съпругата на мъжа, който го е припознал. Накратко, това е схемата.

Ако някой се съмнява в масовостта на явлението, да си спомни предаването на Даниела Тренчева от 2016-та година. Няма да го преразказвам, по името на журналистката и ключовата фраза „продажба на български бебета“, лесно се намира информацията.

Ти също имаш подобен случай, дъщеря ти е била продадена през 2010-та година?

Да, така е. Не искам да се съсредоточаваме върху моя случай, защото не е единствен, а върху прикритата, мощна подкрепата за този мръсен „бизнес“ от всички институции в държавата. Но съвсем накратко: приятелката ми забременя през януари 2010-та година. До месец април всичко си беше съвсем нормално. Тя се промени буквално за една нощ, като започнаха истерии - не искала дете, имала други планове за живота и т.н. Не ми беше нужно много време, за да взема решение как да реша проблема. Казах и, че поемем всички грижи за детето, а тя след раждането е напълно свободна да реши как да постъпи, като аз не искам нищо от нея. Това я успокои. Естествено, издържах я финансово и я подкрепях емоционално по време на цялата бременност, защото тя тогава не работеше, а бременността изисква и емоционална подкрепа.

Детето трябваше да се роди в средата на октомври. Още в началото на септември аз бях напълно готов – стаята ми беше пълна с всякакви нужни и дори не чак толкова нужни неща – креватче, кошара, количка, дрешки, уреди за затопляне на храна и дезинфекция на шишета... Бях сключил договор с агенция за детегледачки, идеята ми беше, докато съм на работа, детето да е с гледачката, а аз да поема грижите през останалото време. Бях говорил и с банка за осигуряване на истинско майчино мляко.

В началото на септември майката (И.С.) неочаквано престана да се вижда с мене, дотогава живееше през половината време при мене, през другата половина при майка си. Идваше у нас само да си взима парите, докато бях на работа.

Около 15-ти октомври очаквах да ми позвъни, за да отида в болницата на изписването и да взема детето. Но вместо това получих смс, че терминът е объркан и ще роди след две седмици. А след две седмици – нов смс, че раждането се е отложило за декември. Тогава разбрах, че става нещо нередно. Бързо ми стана извастно, че детето е припознато от семеен мъж – В.М.К. от София. И скоро след това беше осиновено от съпругата му – И.М.К. Двамата са собственици на фирмата П. АД.

Най-страшното обаче започна след това, когато се оказа, че държавата, в вместо да защити мен и детето, буквално със зъби и нокти се хвърли да защитава „продажбата“ на детето.

А ти сигурен ли си, че детето е продадено?

Абсолютно. Има достатъчно доказателства за това. Известно време след раждането, ние си възстановихме до някаква степен контактите с И.С., тя написа няколко декларации, в които призна, че се е запознала с човека, припознал детето (В.М.К.) в осмия месец на бременността си, като с него и съпругата му я е свързала лекарката и – Е.Л. от клиника Полимед. Има и два записа, единият е правен от Даниела Тренчева за предаването и, другият от мене, в тях споменава и конкретни суми. Това е пряко доказателство.

Има и косвени факти. Това семейство е придобило още едно дете, с три години по-голямо от моето. Семейството твърди, че е осиновено от тях. Но нито детето е било в регистъра за осиновяване, нито те са били в регистъра на осиновителите. Това го знам от материалите по делото. А има един единствен начин за законно осиновяване и той не може да се реализира без записване в тези регистри и без проучване. Така че, очевидно това е рецидив при тях.

Нали не би повярвала, че мъжът носи едно детенце вкъщи, жена му силно се разстройва, мисли за развод, после обаче, представи си, прощава изневярата и се привързва към детето. И още на първия месец решава да го осинови. А след три години ситуацията се повтаря. Мъжът пак носи детенце, жената пак се разстройва, пак мисли за развод, обаче се привързва и към това детенце и след месец решава да осинови и него. Това за разстройването, мислите за развод, прощаването и привързването не е моя измислица, от дела за осиновяване го знам. Явно е редовната формулировка при този тип „осиновявания“.

Има и други косвени факти – неадекватните обяснения за „връзката“ на В.М.К. с майката на детето и „благородната“ му постъпка да го вземе вкъщи, за да не бъде изоставено. Оплаквал се, че го тормозя с постоянни сигнали и дела, защото искам да си взема детето, обаче детето щяло да бъде изоставено. За съжаление не е смешно, а е трагично, защото всички институции се правят, че вярват на зле скалъпената пиеска.

И какво стана след това, ти започна опити да си върнеш детето?

Да, веднага, щом разбрах за „сделката“, започнах да търся адвокат. Първоначално всички казваха, че няма проблеми и ще оправим нещата. Очевидно тези адвокати не бяха чели новоприетия през 2009 Семеен кодекс, който бе премахнал всяка възможност за оспорване на припознаване на дете, извършено от който и да е мъж - за разлика от стария СК от 1985, който предвиждаше възможност всяко припознаване да може да се оспорва от всяко лице с правен интерес. Та тези адвокати, явно след като се запознаеха с „иновацията“ в новия СК след два – три дни ми се обаждаха да ми кажат, че нищо не може да се направи, защото законът е променен и не мога да оспорвам произхода на детето.

Промяната беше направена с приемането на новия Семеен кодекс през 2009-та година. Произходът на дете, родено извън брак, се установява с припознаване. Припознаването става с декларация от мъжа, който обявява, че е баща на детето.

До приемането на новия Семеен кодекс припознаването можеше да се оспорва от всяко лице с правен интерес, като например - майката, припозналия мъж, социалната служба, прокуратурата и разбира се, всяко лице с правен интерес – тоест лице, което твърди, че е баща на детето.

А какво се получи в новия семеен кодекс – бяха лишени от правото да оспорват припознаване всички, с изключение на майката и припозналия. Тук не коментираме правото на детето да оспорва произхода си след навършване на пълнолетие, то при пълнолетие вече няма дете.

Дали това е било случаен пропуск? Категорично не вярвам. Коментираше се точно в годините преди приемане на Семеен кодекс - 2009, че има рискове при продажбата на деца, защото може да се появи баща, който да развали „сделката“, а оттам може да се тръгне и към разплитане на схемата и участниците в нея. Това го обясняваше и Фани Давидова и призоваваше хората да осиновяват деца легално.

Е, ако мислите, че властта не чете всичко това, което си пишем, лъжете се. Чете много внимателно и взима мерки. Но не в полза на правото, а в полза на организираната престъпност. В конкретния случай бяха взети мерки никой да не може да оспори произхода на дете, с изключение на майката и купувачът. За майката е ясно че ще си мълчи – едва ли би искала да попадне в затвора, продажбата на дете е криминално деяние. Купувачът... ако не му хареса детето, може и да реши да го „върне“, но след всички пари, които е дал, това изглежда малко вероятно. Или накратко – тази поправка в Семейния кодекс даваше гаранция за това, че никой няма да развали продажбата на дете. Комфорт за семейството купувачи, комфорт и за всички участници в престъпната схема.

През ноември 2010-та година писах в Министерски съвет за „пропуска“. Те реагираха нетипично бързо и в края на декември същата година, влезе в сила поправка на закона. Беше върнато правото да оспорват припознаване, но само и единствено за прокуратурата и социалната служба. Не им беше вменено, обаче, задължение да правят такива оспорвания. Просто се създаде още една възможност за корупция. Само който е опитвал да накара социалните и прокуратурата да водят такова дело, знае за каква невъзможна мисия иде реч. Обичайно тези институции отказават, защото детето си било имало вече добро семейство и се чувствало добре.

Това не реши ли проблема, при положение че можеш да се обърнеш към някоя от двете институции и те да оспорят произхода на детето?

Не, в никакъв случай. Това беше една козметична и почти безсмислена поправка. Целта беше да се имитира дейност, без да се реши проблема. Аз се обърнах и към двете институции, уви, без резултат. Но по-важното е друго.

През своята история хората са стигнали до извода, че когато един човек е лично засегнат от някакъв немаловажен проблем или правен акт, той трябва да има правото да отиде в съда и да реши там проблема си. Но лично, не чрез някоя институция, която може да бъде или немотивирана, или „грешно“ мотивирана. Пример – наказателните дела от общ характер се разследват от прокуратурата, но човекът, който е засегнат от деянието, тоест пострадалия, има много права, те са описани в НПК – може да участва в производството, да представя доказателства, да прави възражения, да оспорва актове и т.н., да не изреждам всички.

В гражданското право, за да получиш такива права, ти трябва да подадеш иск. Ако нямаш право да подадеш иск, ти си никой в съдебния процес, ако изобщо има такъв. И като говорим за оспорване на произхода на дете, щом не си между лицата, които имат право да оспорват припознаването, ти не можеш да подадеш иск и оставаш извън делото. Нямаш никакви права.

Мислиш, че това не се знае от нашите институции? Това го знае всеки студент третокурсник в юридическа специалност. А може и първокурсник, не знам. Не им знам програмите.

Значи, ти си пробвал да докажеш бащинството си чрез социалната служба и прокуратурата?

Да, пробвах. Социалната служба не реагира. Прокуратурата – подаде иск за оспорване на припознаването, но при първото заседание небезизвестният прокурор Боряна Бецова (не е известна с нещо хубаво) e оттеглила иска без мотиви. И с това делото приключи, защото аз не участвам в него и не мога да продължа иска. За г-жа Бецова може да се намерят доста материали в мрежата, ако някой е забравил – може да си припомни защо беше наречена гнила ябълка от бивш френски посланик у нас. Но проблемът не е в нея, а в умишлено повредения закон. Все пак, едва ли случайно точно тя е изпратена в това дело. Свършила си е работата „перфектно“. И така, всички възможности да докажа бащинството си през 2011 г. вече бяха елиминирани.

Какво стана след това?

Започнах една безкрайна и за съжаление абсолютно безсмислена кореспонденция с Министерство на правосъдието, което отговаря за Семейния кодекс. Имам две чекмеджета, пълни с безумни и граничещи със слабоумие отговори и от това министерство, и от други институции. Смениха се доста министри за всичките тези години – Маргарита Попова, Диана Ковачева (вече български съдия в ЕСПЧ), Зинаида Златанова, Христо Иванов, Екатерина Захариева, Цецка Цачева, Данаил Кирилов... после Надежда Йорданова, сега Атанас Славов... пропускам служебните - поради липса на парламент, естествено, не съм се обръщал към тях. Никой от тях не направи така, че това министерство да заработи нормално, значи проблемът не е в личностите, а доста по-сериозен.

Както вече споменах, всеки студент от първите курсове в специалност право би трябвало да разбере лесно къде е проблема. Далеч съм от мисълта, че в министерството работят правно неграмотни хора, така че, проблемът явно е в мотивацията.

Искал си да изготвят проект за промяна на закона? Защо не са го направили според тебе?

Да, цялата борба, която продължи десет години, беше да се върне правото на лицата с правен интерес да оспорват произхода сами в съда. Вече обясних защо беше нужно това. За няколко думи в едно изречение им беше нужно едно десетилетие. А защо става така...

От 2010-та година започна „кариерата“ ми на граждански активист, по-късно направихме сдружение с адвокат Пламен Борисов и други съмишленици. Този проблем – с произхода, не е единствения, по който сме комуникирали активно с властите. Нямаме нито един успех – в смисъл на нещо завършено, не полвинчати неща. А това са вече 14 години. Организирали сме и сме участвали в конференции, срещи, обсъждания... Всичко е театър. Отчитане на дейност без резултат. При това, за повечето неща не сме имали някакви възражения. Примерно – кой може да възрази на това, че съдебните решения за лични отношения с децата (при разделени родители) трябва да се спазват? Ако съдът издава решения, които се спазват само при желание...то тогава този съд е за закриване, нали? Обаче ето – толкова години, този въпрос също не се решава. Естествено, много пъти съм се питал защо.

Моят отговор е следният – такава е концепцията. Не трябва да се задоволяват „капризите“ на гражданите, които посочват проблеми в законите и практиките и искат промени. Ако им се позволи един успех, те няма да се спрат. Ще искат да оправят втори проблем. После трети, накрая ще искат да оправят цялата държава. А това до какво ще доведе? Тези, които са се добрали до властта заради нашата глупост и пасивност, могат ли да го допуснат? Нали в една нормална правова държава вместо да „усвояват“ обществените активи, ще трябва да влязат в затвора... Да не бъдем наивни. Те не могат да допуснат това.

Друг елемент – ние се обръщаме към някакви хора, които формално имат властта да решат проблемите, но това е само формално. Решенията се взимат някъде зад кулисите. Нашите писма отиват в някакъв „литературен отдел“, който има задължението да отговори, но няма властта да промени каквото и да е. Затова те пишат някакви слабоумни отговори и не предприемат нищо – защото друго не могат да направят. Хората, от които нещо зависи, са се скъсали от работа, за да попаднат на това място (във властта), те са твърде заети с личните си борби, стремежи и проблеми и не могат да се занимават с нашите дребни драми.

Може да се задействат само тогава, когато се създаде голям обществен интерес, вдигне се прекален шум в медиите и тогава, за да избегнат ненужни щети, могат и да позволят да се пипне тук-там закона.

Друга възможност да се задействат – когато нещо се поиска настоятелно от техните платени организации, които играят роля на гражданско общество, каквото на практика няма, е добре да им се дава по нещо. После те ще върнат услугата, като подкрепят уж от името на гражданите нещо, което е против нас и в полза на задкулисието. Както се казва, „аз на тебе, ти на мене“.

В крайна сметка, оправиха ли закона?

Междувременно, докато водехме безумните кореспонденции с институциите, заведох дело в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за нарушаване на правото ми на семеен живот. Решение по делото ми – Л.Д и П.К. срещу България излезе през декември 2016-та година. Държавата беше осъдена за това, че не ми е дала възможност да докажа бащинството си в съда. Дава се тримесечен срок на държавата да оспорва решението, тя не го оспори и то влезе в сила през март 2017-та година. После излязоха още две решения на ЕСПЧ по подобни казуси – Койчев срещу България и Докторов срещу България.

Малко преди да излезе решението на съда в Страсбург по моя казус, в Министерство на правосъдието вече започнаха да признават, че законът в този вид благоприятства продажбата на деца.

В края на 2020-та година, в резултат от тези дела пред Съда в Страсбург, точно десет години след първата и не особено адекватна поправка, която успях да предизвикам, отново коригираха закона. Върнаха правото на мъжа, който твърди че е баща на вече припознато дете, да оспорва припознаването в съда. И тук има проблем. В стария Семеен кодекс от 1985-та година правото беше на всяко лице с правен интерес. Така, ако биологичният баща е починал или по някаква причина не желае да заведе дело, неговите родители или други лица с правен интерес сега не могат да оспорят припознаването.

Десет години за половин изречение – много демотивираща скорост за законова промяна.

Сега вече всичко наред ли е в закона?

Съвсем не. Властта е много изобретателна, когато иска да защити интереса на престъпния свят. Добавиха нов текст – „съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето“. На пръв поглед – много добър текст, нали интересът на детето е над всичко. Но... Този текст отваря не вратичка, а огромна врата за злоупотреби и „подпиране“ на организираната престъпност, когато това се наложи.

Ти как го разбираш този текст? Мога да предложа два варианта:

1. при оспорване на произхода критерий е биологичната реалност, доказуема с днк тест. Само в някои случаи, когато бащата е в пълна невъзможност да поеме грижи за детето, независимо от днк теста, произходът не се променя. Това се е съблюдавало и преди 2009-та година, има съдебна практика. Примери за такива случаи – престъпник, осъден на дълъг срок в затвора, наркозависим без жилище, живеещ „под моста“ и т.н.
2. биологичната реалност няма значение, важното е, кой ще се полага по-добри грижи, кой има по-добри възможности.

Първият вариант е дискусионен, но да кажем, е донякъде приемлив. Казвам дискусионен, защото при някои генетично-свързани болести, реално определеният произход може да спаси живота на детето. От друга страна, манипулираният произход може да доведе до това, брат и сестра да създадат дете. Пределно ясно е, защо не е добре да се допуска това.

Обаче вторият вариант е някакъв абсурд. В нашето общество има ясно разбиране какво е родител. Ако някой иска да налага друго разбиране, това не може да става по този „партизански“ начин. Без обсъждане, без обяснения, просто „бучваш“ една фраза в закона „съобразява интереса на детето“ и оставяш съда да прави, каквото му изнася в конкретния случай.

По този начин се защитава интереса на организираната престъпност, защото винаги, когато някой съдия получи „задание“ да не развали „сделка“ за дете, вече ще може да се мотивира с „интереса на детето“.

Цялата тази нова „идея“, че произходът е въпрос на интереси, е повече от безумна. И не само затова, че се прави опит да бъде наложена по „втория начин“, без да бъде обсъдена и приета от обществото. Тя е принципно безумна. В науката няма съмнения, че гените играят основна роля за човека. Проследявано е развитието на еднояйчни и двуяйчни близнаци и е установено, че гените имат съществена роля за характера и развитието на човека. Естествено, от тази гледна точка, много по-добра среда за отглеждане на детето дава родителят му (не казвам биологичния родител, защото това звучи идиотски, няма небиологичен родител), с който имат сходни гени и близък характер, възможности и т.н.

Но има и нещо друго. След навършване на определена възраст, след 15-16 години, във всички деца се появява силен подтик да разберат своята идентичност. Осиновените деца или тези, които не са израснали с родителя си, имат силна необходимост за разберат своя произход. Да познават своите родители, да разберат защо са осиновени или защо са били разделени от родителя си. Те остават неспокойни и дълбоко травмирани, когато не знаят кои са родителите им. В наши дни, истината рано или късно излиза. Децата, които са насилствено отделени от своите родители, ще насочат своя гняв към обществото и към хората, които са ги отгледали. Кой има полза от това? Безумно е да тръгваш срещу природата, още по-безумно е да го правиш, за да защитиш престъпни интереси.

Психологът Галина Кубратова, с която говорих по тази тема, ми даде следния пример. Към нея се обърнала жена на 50 години, която искала да съди майка си, която е била на 80 години. Причината - че я е излъгала за баща и. Бащата на жената е правил опити да общува с нея, пращал е писма и картички, но всичко това е скривано от майка и, която твърдяла, че баща и не се интересува от нея. Това са неща с 30 – 40 годишна давност, но виждаш – деца, разделени от родителя си, не могат да излекуват травмата си и да простят.

Има и издадена книга на психотерапевта Дора Прангаджийска – „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката“. Авторката, освен специалист, е и жена, която е преживала всичко лично, защото е била осиновена. Тя е част от екипа на Българска асоциация „Осиновени и осиновители“. Според авторката, дори онези деца, които още не са чули с ушите си, че са осиновени, имат някакъв необясним копнеж и усещане, че нещо не е съвсем наред с тях. Това, да възпрепятстваш едно дете да живее с родителя си, като твърдиш, че това е в негов интерес, е откровено слабоумие.

Ако погледнем проблема от правна гледна точка...

Особено обезпокоително е това, съдът да отказва да върне дете на родителя му, когато има дори съмнение за продажба, обосновавайки се с интереси, като в думата интереси влага махленски смисъл, не това, което споменах по-горе.

Продажбата на деца у нас е криминално деяние, което се наказва по член 182а и 182б от Наказателния кодекс. Дълга тема е, защо тези текстове са неработещи, основното е това, че предаването на пари „на четири очи“ е на практика недоказуемо. И в този закон трябва да се внесат промени, но да прескочим това, ще стане много дълго. Въпросът е – какъв сигнал се дава на обществото, когато съдът защитава очевидно, макар и трудно доказуемо по безспорен начин престъпление?

За права и интереси може да се говори само в рамките на закона. Обосноваването с „интереса на детето“ като едва ли не основен критерий в правораздаването е изключително опасно и може да унищожи правото. Прост пример: майка на две деца обира банка и убива двама човека. Тя е грижовен родител и децата са силно привързани към нея. Привидният интерес на децата, разбира се, е тя да бъде освободена от наказателна отговорност. Как обаче това би се отразило на обществото и до какво ще доведе този правен подход, не е трудно за съобразяване. В случая интересът на обществото противоправното поведение да бъде наказвано и възпирано, а не поощрявано, надделява над привидния интерес на конкретните деца. Истината е, че интересът на всяко дете да живее в нормално и справедливо общество, в което властва правото, е включен в интереса на обществото и не трябва да се търси противоречие между тях.

Още нещо – в Европейска директива 2011/36/ЕС, която се отнася за трафика на хора, незаконните осиновявания, които се осъществяват основно под формата на продажба на деца, са включени като предпоставка за трафик – т.11 от преамбюла. Трафикът на хора представлява тежко престъпление, често извършвано в рамките на организирана престъпна дейност. Трафикът включва цел експлоатация – отнемане на деца за просия, сексуална или трудова експлоатация, отнемане на органи. Предотвратяването и борбата с трафика на хора трябва да бъде приоритет за Европейския Съюз и за държавите-членки. Срещу предпоставките за трафик трябва да се води борба, не трябва да бъдат поощрявани чрез законодателството.

Така че, краткият отговор е – не. Законът в този си вид е в противоречие с интересите на обществото, с правата на деца и родители и благоприятства организираната престъпност от „сектор“ продажба на деца.

Може ли да се каже, че детето ти е откраднато? И държавата защитава крадците?

Абсолютно точно, да. Доколкото разбирам, някой от тях е имал репродуктивни проблеми. Информацията ми е, че такива е имал мъжът. А това прави ситуацията още по-абсурдна. Вместо да потърсят някакъв нормален начин да имат деца, те са избрали престъпна схема. Но дори и да оставим това, да кажем, подвели са се, искали са да имат деца. Обаче в момента, в който те са разбрали, че това дете има родител, който иска детето си, а това става когато детето е било само на един месец, и са решили да го задържат, чувствайки се защитени от закона... Да, това ги прави безусловно крадци на дете.

Говорил съм с хора от Комисията за борба с трафика на хора, те споделиха за случаи, в които хора търсят да купят дете, защото жената не иска да си разваля фигурата или гърдите. Същото се говори и в онова предаване на Даниела Тренчева, което споменах. Това вече е... не знам, някакво тотално падение. А какво да кажем за държавата, която подкрепя това явление? И за нас, хората, които изградиха тази държава в последните вече почти 35 години? Пълен срив на морал, ценности, разум. Медицина, образование, култура, медии... всичко стана пазар и търговия. Сега и родителството върви натам. Имам предвид не само тези случаи на продажби на деца, но и злоупотребите на социалните служби и отнемането на деца с нечисти цели. Но и това е много дълга тема, да я оставим за друг път.

Много неприятно е това, че в такива случаи човек попада в такава ситуация... държавата се отнася с тебе така, като че ли си трето или четвърто качество човек и тези от „първото“ качество трябва да бъдат защитавани докрай и с всички средства. Всъщност, чувствата ни са напълно взаимни и ако имах нужната власт, тези хора, които използват държавата за „лични цели“, щяха да са вече някъде на трудотерапия.

Спомена за отнемане на органи. Как е възможно това?

Давам пример. Ако дете бъде припознато от чужд гражданин, той официално става родител на детето и със съгласие на майката може да го изведе извън граница. Нашата държава няма ангажименти да съобщи на държавата, чийто гражданин е човекът, припознал детето, че то трябва да бъде регистрирано. Тоест, след като напусне държавата ни, детето изчезва от правния свят. Може да бъде убито и органите му използвани. И тук има текстове за промяна в законодателството.

Каза, че всички институции подкрепят престъпната схема, не само Министерство на правосъдието?

Да, за социалната служба и прокуратурата споменах, можеха да решат конкретния случай още през 2011 г, но не го направиха. В интерес на истината, трябва да отбележа, че на този етап, в конкретното дело, след възобновяването му, Дирекция социално подпомагане - Лозенец са единствените, които се държат напълно адекватно.

Опитите ми преди години да убедя Народното събрание да коригира закона, също бяха безуспешни.

Особено разочароващо беше отношението в администрацията на Омбудсмана. Константин Пенчев, който беше Омбудсман през 2011 г., даде най-неадекватното становище за закона. Излъга ме, че ситуацията, в която не може да се оспорва припознаване от лично заинтересования, било „континентална традиция“ и така било във Франция и Германия. Не беше много трудно да разбера, че това няма нищо общо с истината. Този човек по-късно стана конституционен съдия. Подобно отношение получих и от Диана Ковачева – вече български съдия в ЕСПЧ. Оттам ми изпращаха някакви отговори, от което беше видно, че дори не четат какво им пиша.

Изобщо, не разбирам смисъла на съществуването на тази институция в този и вид. Народното събрание избира Омбудсман, който се очаква да защитава гражданите срещу институциите? Абсурд. Диана Ковачева, примерно, беше министър на правосъдието. И по нейно време съм писал там за „пропуска“ в закона. И да очакваме, че ще се извърти и ще застане срещу същите тези институции, от които е била част? И най-лошото - тя ще бъде изпратена в Европейския съд по правата на човека от квотата на България. Явно е възнаградена за послушание. Но това назначение е удар срещу институцията, която е последен шанс за някаква, макар и закъсняла справедливост за много хора в Европа.

Смяташ, че нямаме нужда от Омбудсман?

По-скоро има необходимост, но са нужни много промени. Първо, изборът трябва да е пряк, да кажем, заедно с изборите за президент за национален Омбудсман и заедно с кметските избори за регионалните Омбудсмани. Може би е добре да има и няколко конкуриращи се национални Омбудсмана. Администрацията на Омбудсмана е добре да поеме нови функции, като безплатната правна помощ за нуждаещите се, да се направи арбитраж, който да решава спорове между граждани и власти по отношение на проблеми в законодателството и практиките... Но това нещо хората трябва да го поискат, нищо не се дава даром.

А съдът? Каза, че делото ти е минало на първа инстанция и чакаш Апелативен съд?

Да. Съдът също разочарова. Реално погледнато, дори при това умишлено повредено законодателство, по мое скромно мнение, съдът можеше да реши казуса още през 2010-та или 2011-та година. Всички текстове, на базата на които се произнесе ЕСПЧ, по силата на Конституцията ни са част и от вътрешното законодателство. Но да кажем, това изисква твърде иновативен подход, какъвто явно не можем да очакваме.

След като решението на ЕСПЧ по моя казус влезе в сила, делото за оспорване на произхода на детето беше възобновено. Това стана през 2017-та година. Това е идеята на делата в Страсбург, не паричните компенсации, както се опитват да заблуждават обществото някои хора. След осъдително решение, държавата е длъжна да осигури правото, което е нарушила.

Решението на първа инстанция (Софийски градски съд) излезе в края на 2023-та година. Най-меко казано, то е доста разочароващо. Съдът... а защо съдът, конкретен съдия – Катя Хасъмска приема, че аз съм баща на детето, но не е в негов интерес да бъда официално признат за такъв. Това заключение съдия Хасъмска прави на базата на безобразно слаба „експертиза“ на неправоспособно лице, неясно защо допуснато да прави психологически експертизи за съда. Неправоспособното лице се казва Златка Мачева, то няма нужното образование, за да бъде вещо лице. Неправоспособното лице е подпомогнато и от едностранни и по-скоро манипулативни въпроси от съдията, но не мисля, че при желание и възможност да свърши работата си качествено, нещо би го спряло. В случая, явно и двете неща са липсвали.

Съвсем накратко, дори да оставим настрани правните аргументи за обществената опасност от подкрепата за придобиване на деца по престъпен начин, които вече изложих и да приемем, че произходът зависи от интереса на детето... пак решението на съда е против всякаква логика и морал.

Първо, неправоспособното лице, на което съдът е възложил изготвянето на експертизата, напълно пренебрегва това, което коментирахме по-горе – че детето вече навлиза в онази възраст, в която ще търси своята идентичност и насилственото лишаване от родителя му ще донесе тежки травми в бъдеще.

Но дори и да не беше това, съдията и неправоспособният „експерт“ напълно пренебрегват факта, че детето в момента живее в опасна обстановка. Семейството, което го „осинови“, по-точно закупи, вече е разделено от години. От бракоразводното им дело става ясно, че припозналият детето В.М.К. е поискал то да остане да живее с бившата си съпруга И.М.К. и да плаща издръжка от 4 000 лева. Обаче жената явно не е издържала на напрежението и има сериозен проблем с алкохола. Първото им дете е изпратено да живее в институция на другия край на Европа – някъде във Великобритания. Това се е случило вследстие на конфликти - побой, крясъци, полиция и след две седмици детето се озовава в дом. Да, скъп дом, вероятно с добро училище, но това не замества семейството. Е, българският съд смята, че това е интересът на детето – да живее в такава обстановка. Добре де, не българският съд, а съдия Хасъмска.

Както се досещаш, тази среда, в което живее това дете, вече дава отражение. Разбрах, че се чувства потисната, водили са я на психиатър. И в училище, като следствие, не се развива добре. Не е нормално това за едно дете на тринадесет години. А нещата ще се влошават, споменах защо, когато започне да търси своята идентичност. Нали разбираш, колко лицемерно звучи в тази ситуация „в интерес на детето“. Единственият и шанс да си възстанови психиката е да живее при мене. В една нормална и спокойна среда всичко ще си дойде на мястото.

И не е само това. Нужни бяха пет години, за да премине това дело през СГС. Колко още години ще минат за другите инстанции – засега е неясно. Толкова време за дело за оспорване на произход – това излиза далече извън границите на разума. Ако някоя дама се оплаче в съда, че бившият и приятел я е обидил по телефона и това е довело до тежки психологически неразположения... едно такова дело трябва да приключи за седмици. А тук – години... Проблемът изисква промени в закона, тези производства трябва да бъдат бързи. Но и този проблем не впечатлява особено Министерство на правосъдието.

Нужна е адекватна реформа, така че при възникване на спор или неяснота за произхода (какъвто беше случаят с разменените бебета в родилния дом) с една бърза ДНК експертиза, спорът да се реши за дни и в акта за раждане да се отрази биологичната реалност. А който желае да замести биологичната реалност с някаква друга социална реалност - нему да е тежестта да води дела с години. Ако аз имах такава възможност, аз щях да си отгледам детето, а не да расте при заможни, но нещастни хора.

И последно - бях се обърнал към ВСС и Инспектората за това, че делото се бави излишно от театрални постановки на призовкарите, че не могат да намерят една от страните, която винаги е живяла на посочения от мене адрес. И знаеш ли какъв беше отговора на Инспектората – „можел съм да дам адреса по-рано“. Те дори не са се постарали да прочетат няколкото изречения, които бях написал. Вероятно имат по-важни задачи и не им остава време за дребните ми житейски драми.

Тя не е ли вече твърде голяма, разделянето и с хората, които са я отгледали, няма ли да и се отрази негативно?

Такова разделяне не се предвижда. Моето желание, разбира се, е нито аз, нито тя да чуе повече нещо за хората, които я откраднаха преди години. Но разбирам, че между тях има някакви отношения, някаква връзка и аз не бих скъсал тези отношения едностранно. Ако тя има желание да се вижда с тях – не бих я спрял. Пък и да разсъдим логично – с тази скорост на правораздаване, в най-добрия случай окончателно решение може да се чака след около две години. Тогава тя ще е на почти шестнадесет. Как ще я спра да общува с тях, ако го иска? Контактите с тези хора – това е нещо, което ще зависи от нейното желание. Дори не планирам да развалям осиновяването, ако делото за произход е в моя полза. Тоест, не планирам, ако не се наложи. А ще се наложи при опасно поведение от страна на осиновителката, при възпрепятстване на контактите на детето с мене, при опити за отчуждаване и т.н.

Детето ще може да направи избор, но този избор трябва да бъде информиран. За такъв избор можем да говорим само след като установим отношения с нея.

Но има и друго – няма ли да се отрази негативно на обществото, ако под прикритието на грижа за детето се прикрива престъпна дейност?

Ти каза, че си видял веднъж детето?

Да, видях я. Не разбрах защо, но осиновителката на К. ми се обади преди около година и ме покани да я видя. Ситуацията е доста сложна, разбира се, детето беше твърде силно притеснено. Не исках да я стресирам, предложих и след седмица да се разходим някъде и да поговорим. Тя се съгласи и с това срещата приключи. Прецених, че за една седмица ще има време да приеме по-спокойно следващата ни среща. Но след това, осиновителката и прекрати контакта с мене, каза, че нямам никакъв шанс. Не отговори на напомнянето ми, че сме се разбрали да дойда отново. На детето вероятно е казала, че аз не съм поискал да я видя отново. Няма как да настоявам, юридически аз съм все още никой за детето.

Вярваш ли на българския съд? Смяташ ли, че на следващите инстанции ще има друго отношение към делото?

На кой български съд да вярвам? Ако е на този, в който делата се разпределят на случаен принцип и съдията просто прилага закона... да, бих повярвал. Но дали в този съд ще попадне делото? Или в другия, в който има зависимости, „услуги“, корупционни схеми и „нотариуси“? Не знам.

Как може да се излезе от тази ситуация, в която доверието към съда намалява?

Лесно е да се дават идеи. Трудно е да се реализират, особено когато няма воля за това. Помниш ли, преди време на някои възлови футболни мачове викаха чуждестранни съдии. Ето една идея за съдебната система. С един преводач и асистент – български юрист, това може да проработи и да подтикне системата към по-добра работа. Звучи абсурдно, но може да проработи. Но нали знаеш, само си говорим. Няма да направят това.

Една идея, която би работила добре... Знаеш ли, защо делата в ЕСПЧ се бавят с години? В Европейската конвенция за правата на човека е записано, че в този съд всяка странна членка на Съвета на Европа дава един съдия. Явно когато е създаван този съд, не са преценили колко много работа ще има той. Ако се промени този член и всяка държава дава по няколко съдии, според населението си, примерно, съвсем реално е да се постигне скорост от шест месеца за решаване на дело. Това може да преобърне и съдебната система у нас. Но за това са нужни усилия и граждани.

И малко за „битовизмите“, както ги наричаш. Каза, че не изпитваш никакви негативни чувства към жената, която продаде детето ти? Как е възможно това?

Да се върнем към началото на деветдесетте години. Спомняш си активната мутризация, чалгаризация на обществото, пълния разпад на държавата. Един „стих“ от онова време най-добре изразява същността му - „Карай всичко през просото, гледай само своя кеф, вземай всичко от живота и не връщай даже лев“. Хората, които не са имали здрава семейна среда, са попаднали под влиянието на тази помия, тя е вкарвана активно в главите им. Тогава тя е била на няколко години, а аз почти на 30. Кой е по-виновен? Аз и моето поколение – ние сме виновни, защото бяхме пасивни, оставихме се да ни излъжат и да съсипят държавата ни. Всичко се връща, нали? Приемам го като заслужено.

От друга страна – нали разбираш, че човек не може просто така да продаде детето си? Какво да направи, да го занесе на пазара ли? Или да пусне обява във вестника? Без организираните престъпни структури, това не може да се случи. А без подкрепата от държавата, проблемът би се решил за седмици. Така че, човек трябва да си избира с разум противниците. Това е.

Искам да уточня нещо, което е важно. Един ден детето ще чете тази статия, не искам да остава с грешно впечатление за майка си. Тя не е лош човек, има и много добри качества. Бременността е сложен период, променя се хормоналния баланс в организма на жената. Не са редки случаите на предродилна или следродилна депресия. В такова състояние човек може да направи някоя глупост. Основната отговорност пада върху тези, които се възползват от тези объркани и притеснени жени и ги вкарват в престъпни схеми.

Мислиш ли, че продажбите на деца могат да бъдат пресечени напълно?

Напълно - не. Все пак, говорим за някакви отношения в тесен кръг, между няколко човека, няма как всичко да се следи. Но когато има и кражба от единия родител – да, това със сигурност може и трябва да се пресече. Добре е и да се ограничат възможностите за някои опасни „сделки“ – тези, при които чужди граждани извеждат децата от страната, казах защо – има опасност от трафик за органи. Това лесно може да се реши. Единият от начините е, да се изисква доказване на биологичен произход, ако баща с чуждо гражданство иска да изведе детето в друга страна. Важно е и това, при тези случаи нашата държава да има задължението да уведоми институциите в държавата на чуждия гражданин, че същият има дете и трябва да го регистрират. Може да се проследяват и всички случаи на осиновявания на дете на съпруг и да се иска доказване на биологичен произход.

Добре е да се обсъди и сурогатното майчинство. При тази ширеща се криминална продажба на деца, не е много логично да се правим на прекалени моралисти. Може да направим аналогия с една друга сфера – кръводаряването. Много морално звучи това, че кръвта е живот, тя не се продава и т.н., но когато всички виждат, че едни хора, демонстриращи неприлично висок стандарт, експлоатират едни други , бедни хора, като организират нелегално платено кръводаряване и прибират голяма част от парите... това не е морал, а лицемерие. Знаеш, когато човек има нужда от кръв за близък, тези приказки за морала няма да го спрат да купи кръв, при положение, че няма друг избор. Е, нещо подобно е и при нещата, за които говорим.

В някои от коментарите под записа от Нова, някои хора заставаха на позиция, че родител е този, който се грижи за детето...

Същите тези хора, не мислят така, ако ги попиташ дали щяха да мислят същото, ако някой открадне тяхното дете. Просто хората отказват да си представят, че на тях може да им се случи подобно нещо. Определението за родител е нужно най-вече тогава, когато има спор. Сега си представи как изглежда това определение при спор за това, кой е родител. Какво ни казва това разбиране, или по-скоро неразбиране – родител е този, който пръв се „добере“ по някакъв начин, включително престъпен, до детето? Слабоумно е. В нашето общество има ясна представа за това, какво е произход и същността на произхода е само биологична. Ако на едно материално мотивирано малцинство не се харесват нашите виждания за живота, не е добра идея да се оставим да ни налагат техните разбирания по „втория начин“, тихомълком, без обсъждания, с манипулации.

Затова, на тези хора, които разсъждават така, винаги задавайте въпроса – какво щяха да мислят, ако беше откраднато и продадено тяхното дете?

За тези коментари... Най - неприятното е, че повечето хора се ограничават до битовата част, до спорът между няколко човека и не разбират същността на проблема. Явно не вярват, че нещо зависи от тях. Това трябва да се промени.

За да не стане някаква грешка, тук коментираме само произхода на деца, родени извън брак. Когато има сключен брак, в интерес на основната клетка в обществото – семейството, е прието да има някои ограничения по отношение на оспорването на произхода. Това, обаче, става по силата на договор – брака. Но според най-новите текстове в нашия Семеен кодекс, при определени условия вече може да се оспорва бащинство от външни за семейството лица и в тези случаи. Но това е съвсем друга тема, бездруго стана доста дълго.

За тези проблеми с произхода не се говори много...

Да, така е. Но това не означава, че засегнатите са малко, нито че проблемът е маловажен. Много хора просто се примиряват със ситуацията и се отказват. Аз, без да съм правил някакво изследване, познавам няколко човека, които са се сблъскали с проблемите и не са се отказали.

Да започнем с Велико Минков. Неговият случай нашумя наскоро покрай убийството на Пейо Пеев. Велико и Габриела, която заедно с майка си уби Пейо, са имали връзка, чакали са дете. Разделили са се по време на бременността, а малко преди раждането Габриела се е омъжила за Пейо. Така, по презумпция, за баща на детето се смята Пейо.

Както споменах, вече може да се оспорва произход на дете, родено в брак, и от външни за семейството лица. Което дава шансове на Велико да докаже, че е баща на роденото вече момче. Но дори и в този случай, при който майката очевидно ще прекара дълго време в затвора, а съпругът и, който се води баща на детето, е мъртъв, Велико ще се сблъска с безумната бюрократична машина. Детето е вече на шест месеца и е неясно колко време ще бъде нужно на този човек, за да докаже, че той е неговият баща. Дано делата му не продължат пет или повече години. Сега детето се отглежда от един напълно чужд човек - майката на Пейо. Не търси тук разум и логика.

Друг случай – Пламен. И неговото дете е родено през 2010-та година. Припознато е от друг мъж. Пламен има хипотеза, че майката е помолила този човек да припознае детето, само за да не може да го направи той. Човекът дори е завел дело за оспорване на направеното от него припознаване, но не е платил някаква такса за особен представител на детето и делото е било прекратено. Следва дело в ЕСПЧ, на база на решението на съда в Страсбург делото на Пламен се възобновява през 2018-та година, през 2023-та година излиза решение на ВКС, според което Пламен е вече баща на... тринадесетгодишно момче. Сега има някакъв „режим“ за контакти с детето, но може да го вижда само в присъствие на майката. Ходят на психолог за изграждане на връзка... Това не е ли идиотско?

Стойчо... Детето му е родено през 2006-та година. Майката не е искала Стойчо да го припознае, заплашвала го е, че ако го направи, няма да го вижда повече. Който е запознат с този тип проблеми, знае добре, защо това е лесно изпълнима закана в нашата правна действителност. Правна можем да сложим и в кавички. През цялото това време детето е знаело кой е баща му, имали са чудесни отношения. Когато е станало време детето да тръгва на училище, Стойчо решава, че е крайно време да бъде записан официално като баща и подава декларация за припознаване. Майката на детето, която вече има друга връзка, убеждава приятеля си също да подаде декларация за припознаване, отхвърля декларацията на Стойчо и приема тази на приятеля си. Така човекът, който не крие, че се е запознал с майката шест години след раждането на детето, става негов баща. Следва дело в ЕСПЧ, делото у нас е възобновено през 2021-ва година... но междувременно контактите между баща и син са напълно прекратени от майката, детето е жестоко отчуждено и дори не желае да стои в една стая с реалния си баща.

След толкова години на правни безумия, детето до няколко месеца ще навърши 18 години. Да се преодолява родителско отчуждаване с вече пълнолетен мъж, това е абсурдна кауза, затова Стойчо реши да оттегли иска си и да остави на сина си да вземе решение сам. Според закона, детето, или по-скоро бившето вече дете, може да оспорва произхода си само, след навършване на пълнолетие. Е, тази история е един чудесен портрет на родното правосъдие.

И още случаи знам, но да спрем дотук. Само ще спомена за разменените през септември 2022-ра година в болница Шейново бебета. Четири месеца бяха нужни, за да бъдат върнати в семействата им и то без намесата на държавата. Ако хората не се бяха организирали сами с адвокатите си и не си бяха направили частни ДНК експертизи, още щяха да се влачат по съдилищата. И къде отиде интересът на детето? Нали лишаването от контакт с майката през първите три месеца води до травми? Този случай можеше да се реши буквално за часове.

Кое е първото нещо, което трябва да се направи, за да започнат да се решават тези проблеми, които обсъдихме?

Първо, обществото трябва да си каже думата за това, какво е родител. Нашите власти и подчиненото на тях или на чужди сили фалшиво гражданско общество започнаха прекалено нагло да налагат някакви модели, несъвместими с нашите разбирания. Не говоря само за произхода, за много неща е така.

За да започнат някакви промени, като първа стъпка трябва да си върнем медиите. Ние нямаме истински обществени медии, където могат да се дискутират всички важни за обществото теми. Примерно темата, която обсъждаме сега, е грижливо заобикаляна от мейнстрима. Имам предвид, заобикаля се аналитичната част на проблема, битовата може и да се промъкне. Същото е и с проблемите в приемната грижа и много други.

За да не бъда голословен – след като спечелихме делото в Страсбург, организирах пресконференция. На нея имаше двама адвокати, готови да обяснят всички аспекти на проблема. Дойде един журналист. Само един. Изслуша всичко, което изговорихме за час и половина, после пусна една статия, в която се ограничи единствено до битовизмите.

Ние тук си говорим разни неща, но никой от големите медии няма да вземе микрофона и да попита всички отговорни лица, които споменах – „Вие глупави ли сте, или само се правите на такива? Ще работите ли, кога ще решите проблема?“.

БНТ, примерно, е тотално овладяна от нездрави сили. Трябва да си я върнем. На всички национални медии трябва да се поставят твърди условия. Който не спазва журналистическите стандарти и не допуска плурализъм и сблъсък на мнения, да бъде лишаван от правото да излъчва новини и актуални предавания и да остане с филми, музика и забавни формати.

Ако не се справим с това, медиите ще продължават да ни „назначават“ некадърни и корумпирани управници. Да, те ги „назначават“. Вкарват ги във властта с реклама. Подобни трикове се използват и за да те накарат да купиш някой боклук, и за да те накарат да гласуваш за някой такъв.

Мога да предложа и много неща за подобряване на комуникацията между граждани и институции, но да ги оставим за друг път.

Като начало, трябва да намалим малко брането на гъби... по време на избори.

Интервю с Любомир Данков
facebook.com/ksietta
088 867 1850