Какво е родителско отчуждение и какви са пътищата за преодоляването му

Разговор със Сияна Петрова - училищен психолог

За повечето хора е трудно да повярват, че за относително кратко време, при определени условия, децата им, с които имат съвсем нормални отношения, могат да ги намразят, да се страхуват от тях и да не искат да ги виждат. Как се стига до тази ситуация?

Да, когато ти се случи такова нещо, наистина е трудно за вярване. В някакъв момент да разбереш, че това мъничко същество, което до вчера те е боготворило, нямало е търпение да се прибереш от работа, за да се сгуши в теб, да ти се похвали за нещо, което е направило самичко, да ти се оплаче от нещо, да си признае за някоя беля, да поиграете заедно, да го научиш на нещо ново, днес вече се държи с теб, сякаш си чужд човек, сякаш всичките ви хубави моменти заедно са заличени от съзнанието му, сякаш то самото е съвсем друго дете, което е насъбрало гняв, омраза, злоба, незнайно откъде, и ги е насочило изцяло върху теб, при това без да може логично да обясни защо. Как да повярваш?

Децата са твърде чувствителни към емоционалното състояние на родителите им. Те изключително точно могат да усетят настроението им и да се нагласят, според него. Когато родителската двойка се раздели физически, но емоционално между тях останат твърде много отрицателни чувства, децата усещат напрежението дори по-силно, отколкото възрастните. Съответно, когато детето остане да живее при този родител, който по-трудно и тежко изживява раздялата, то това дете моментално влиза в ролята на спасител, закрилник, отдушник на онеправдания си родител. Хвърля се с всичките си детски силички да защити онзи, който всъщност трябва да се погрижи за него. От една страна детето се чувства длъжно да го направи, за да си запази поне този от двамата му родители, който му е останал, а от друга – то се изявява и се чувства като герой, поне за него. Да, децата погрешно възприемат раздялата между родителите им като акт на изоставяне от този родител, при когото не живеят, поемат напълно неоснователно вината за раздялата им върху себе си, считайки че не са били достатъчно добри за липсващия си родител, затова сега си мислят, че е времето да компенсират тази вина с непосилното, за крехките им раменца, яростно закрилничество на отглеждащия ги, за да си заслужат обичта му.

Някои хора, включително специалисти, отричат съществуването на Синдрома на родителско отчуждение. Но това, че има деца, изпитващи ирационален страх или омраза към родител, е факт. Те как обясняват това?

От една страна твърде много се държи на използване на терминология от специалисти – някак по-професионално изглеждат, но от друга – колкото по-сложно и страшно звучи един термин за хората, пък и за специалистите, толкова повече сякаш се стремят да го отрекат, защото е трудно да се носи отговорност накрая. Да, хората наистина отричат съществуването на родителското отчуждение, защото не могат да си го обяснят или защото не желаят да научат, или да поемат отговорност за истинската причина за отчуждението. За съжаление, някои специалисти също са склонни да вярват, че родителят сам отчуждава детето от себе си. Само че вярата често е пълна противоположност на фактите, на истината, на науката. Ако аз виждам, че нещо съществува, аз нямам нужда да вярвам в съществуването му, аз вече знам, че то съществува, защото е пред очите ми.

Факт е, че родителското отчуждение не е изследвано достатъчно подробно и достатъчно дълго, за да се направят генерални заключения, че дадените симптоми, които се проявяват като страдание при деца, които са отчуждени от единия или и от двамата си родители, биха могли да се обединят под общото название – синдром. Но това, дали ще го наречем с един термин – синдром или ще изведем и изброим някои от различните симптоматични прояви, не би трябвало да е от голямо значение, щом е налице пълно отхвърляне на родител от страна на детето. Пълното отхвърляне на единия или и на двамата родители е родителско отчуждение.

Как се решава проблемът с родителското отчуждение? Какви методи се използват? Трябва ли детето да бъде изведено от средата на отчуждаващия родител? Колко време е нужно обичайно, за да се преодолеят негативните чувства към родителя, от когото децата са отчуждени? Добра идея ли е настаняване в някакъв кризисен център и за колко време би било нужно?

На първо място отчужденият родител трябва да е наясно с този проблем, защото той ще бъде основната задвижваща сила в разрешаването му. Защото ако той се е примирил, ако не осъзнава, че трябва да бъде активната страна, ако приоритетите са му други, то обратният процес няма как да бъде задействан изобщо.

Със сигурност отчужденият родител ще има нужда от съдействие от страна на различни институции, освен ако не намери сам подход към отглеждащия-отчуждаващ родител. Тъй като вторият – е този, който съзнателно или не, от своя страна стои в основата за създаване на определени нагласи у детето. И ако не е склонен да осъзнае сам или с помощта на бившия си партньор какво страдание расте у детето, то със сигурност ще нужна намесата на специалисти.

Способите, методите за преодоляване на отчуждението могат да бъдат от различно естество – в зависимост от степента на отчуждение у детето; от разбирането или не на проблема от отчуждаващия родител; от това дали има хора, значими за отчуждителя или авторитети, които умишлено или не го настройват, насърчават допълнително към отчуждаващи думи, действия и поведение…

Времето за преодоляване на родителското отчуждение е твърде относително. То зависи от много фактори – време на негативното въздействие върху детето, възрастта му, полът му, неговите индивидуални психологически инструменти за справяне в кризисни ситуации, неговият темперамент, неговият характер, изграден в известна степен във времето, знанията и жизнения му опит, родителски подход на отчуждения родител, опитът на специалистите, които ще се ангажират и пр.

Детето, далеч ли е от средата и влиянието на отчуждителя, обратният процес може да протече много по-лесно, по-бързо и по-трайно, отколкото ако той е наблизо.

Настаняването в кризисен център може да бъде наложително тогава и само тогава, когато степента на отчуждение е изключително тежка и е невъзможно настаняване при отчуждения родител или при негови близки роднини – баба и дядо на детето, леля и чичо и т.н.

Може ли ясно да се разбере, дали има родителско отчуждение или има реално обосновани страх и/или омраза, причинени от самия родител, от когото е отчуждено детето?

Може, да. Когато детето не е склонно да помисли и не може да открие нито една положителна черта у родителя, към когото изпитва негативни чувства, тогава то със сигурност е обект на психологическа манипулация от страна на някой друг. Ако бъде провокирано да оправдае някакво, споменато от него самото, поведение на омразния родител, детето е способно да реагира агресивно дори спрямо провокатора. В същото време за другия родител, макар без подкана, то изброява безброй положителни качества и не споменава нито едно – отрицателно. Ако бъде попитано за нещо, което на пръв поглед е неправилно в поведението на обичния родител, то веднага е способно да намери оправдание и да оневини този родител. Докато в същото време що се касае до набедения за лош родител, детето не търси и не открива никакво оправдание за поведението му.

Както знаем, няма нито един човек, който е изцяло лош или изцяло добър. Няма дете, което в някакъв момент да не изпитва гняв към когото и да е от родителите си. Следователно няма как никога да не се ядосва на единия си родител, той да е изцяло добър за него и винаги да мрази другия, той да е изцяло лош за него.

Какво е влиянието на фактора време – как се излиза от ситуацията при започване на работа в началото на отчуждаването и как, след като е минало повече време?

Голямо е влиянието. Колкото по-рано се започне с преодоляването на отчуждението, толкова по-добре. Но и по-добре късно, отколкото никога.

Представете си, че изпитвате някаква изключително силна физическа болка! Болката не спира, затова търсите лекар, който да открие причината за нея и след като я открие ви казва какво трябва да бъде направено, за да ви мине. Колкото по-дълго сте търпели болката, толкова повече сте се изтощавали от нея, следователно времето за пълното ви възстановяване ще трае по-дълго. Ако, обаче не направите нищо, за да излекувате болката си, организмът ви може да не издържи и да умрете. Същото е и с болката в душата. А при отчуждението от родител, болката у детето е жестока. То се разкъсва между единия, който е слаб и има нужда от помощ и другия, който е готов да изтърпи всичко.

Във всички случаи ли е нужна продължителна работа с психолог за преодоляване на отчуждаването или само в тежки случаи? Кога само една смяна на мястото, където живее детето, ще реши проблема относително бързо? И кога това няма да проработи?

Колкото по-ниска е степента на отчуждение, толкова с по-малко време, усилия и ресурси, би могло да се преодолее то. Следователно колкото е по-висока степента на отчуждение, толкова по-трудно ще бъде овладяно и преодоляно.

В изключително тежките случаи, особено при вече порасналите деца, може и никога да не се достигне до осъзнатостта, която е необходима, за да се потърси външна помощ, когато пред него вече стоят важни събития в живота му, вземане на сериозни решения, правилни взаимоотношения с приятели, семейство, колеги и пр.

Бил съм свидетел на предаване на дете, което плаче, дърпа се, но само след 15 минути, когато остане насаме с другия родител, всичко се нормализира. Това какво е – можем ли да говорим за родителско отчуждаване?

Да, можем да говорим за отчуждение, макар и в по-лека форма. Щом детето не тръпне в очакване от срещата с другия си родител, щом не искри от щастие, а напротив плаче, дърпа се, означава, че отглеждащият родител не си е свършил работата по отношение на това да изгради положителна нагласа у детето за предстоящата среща. Изключително точно си проличава това, когато после в рамките на няколко минути настроението на детето рязко променя посоката си. Когато детето вече не е под зоркия поглед на отчуждителя, то възвръща спокойствието си.

Да, и аз съм виждала деца, чиито думи и действия си противоречат. Прегърнало силно баща си, шепти му в ухото колко много го обича, напълно му се доверява, споделяйки му това, защото е сигурно, че той няма да го предаде, но в същото време усещайки погледа на майка си зад гърба си, на висок глас казва, че не желае да отиде при баща си. Полицаите го питат защо не желае и то казва – ами така, не искам, не знам защо.

Естествено, в такъв ранен етап на отчуждение, то няма да рискува да нарани майка си, тръгвайки с баща си, тя трябва да е доволна и да се гордее с него, но и няма да излъже баща си за измислена конкретна причина, защото знае, че това няма да е истината. Докато не свикне с лъжата и на един по-късен етап ще декламира заучени неистини, опитвайки се да убеди и самото себе си в тях, докато не ги приеме за чиста монета.

Как влияе възрастта на детето върху отчуждаването и методите за справяне с проблема?

При бебетата и съвсем малките деца е най-лесно да се случи отчуждението по простата причина, че те нямат реални спомени с отчуждения родител, които да е нужно да бъдат подменени. При малките деца до юношеството им това се случва най-вече през емоциите им, докато при юношите – чрез материални придобивки.

Разбира се, че и методите за справяне с отчуждението следва да бъдат съобразно възрастта на детето, спрямо степента на отчуждение, спрямо психологическите особености на всеки от родителите и на самото дете, спрямо начините, по които се е стигнало до отчуждение и пр.

Може ли да се каже, че има деца, по-склонни към отчуждаване и такива, които трудно се повлияват, които не се поддават на отчуждаване? От какво зависи това?

Да, може да се каже, че има и по-податливи, и по-устойчиви на чуждо влияние деца. Това отново зависи от много фактори – възраст на детето, време, в което то е било близо до всеки от родителите си и каква е създадената връзка помежду им, силни спомени с всеки от тях, имало ли е манипулативно влияние дори още докато са били всички заедно като пълно семейство и пр.

Може ли да се каже, че понякога отчуждаването не е умишлено действие, а отчуждителят дори не разбира, че той е създал тази ситуация? Има ли яснота за това, каква част от регистрираните отчуждавания са умишлено създадени?

Едва ли има такава статистика, но при добро желание и организация, би могло да се направи такова проучване.

Разбира се, че може да се каже, че понякога отчуждаването не е умишлено действие. Дори, смея да твърдя, че всяко отчуждение, всъщност започва именно по този начин – несъзнавано. Единият родител, в някакъв момент се е усетил уязвим, наранен, незачетен, игнориран, предаден и т.н. от страна на другия родител и без да иска намира утеха в грижата около детето и общуването с него. Този родител не намира друго поле за изява, освен полето на родителстване. Смята, че най-важната роля в живота му е да бъде родител, дори е бесен на партньора си, че той не споделя тези възгледи. Че, примерно, си гледа „само“ неговия интерес, едва ли не, че не се интересува от нищо, свързано с детето, а напротив даже, всичко друго му е по-важно и значимо. Колкото повече вини партньора си за тези неща, толкова повече се изявява в ролята си на родител, чувствайки се длъжен да изземе изцяло ролята и на другия. Ако детето е по-голямо, вече могат да се чуят реплики от сорта на – баща ти/майка ти за нищо не го/я е грижа, гледа само себе си, аз изнемогвам вече, нямам сили, ще ме побърка, за нищо не го/я бива и т.н. още по-цинични думи и обвинения. Какво му остава на детето в този случай? Естествено, да застане на страната на изтощения си родител срещу другия, на който „не му пука“ и всичко прави неправилно. Дори да останат семейство, детето ще си има предпочитан родител завинаги.

Въпросът е, обаче, кога тези неумишлени манипулации преминават в осъзнато поведение? Първият вариант е, когато на отчуждаващия родител му бъде разяснено до какво би могло да доведе поведението му, а той не предприеме мерки за справяне със собствените си емоционални сътресения и смята, че това няма как да е вярно – той другият, явно сам не знае как да се държи с детето и то затова не желае да ходи при него. Вторият – когато умишлено продължава да върви по този път, защото желае конкретен резултат – предимство при предпочитанието на детето кого да обича повече и при кого от двамата да остане да живее. И в двата случая, отчуждителят счита действията си за справедливи, себе си за прав, а реално точно той изобщо не се интересува от емоционалното състояние на детето си. Уж, без да иска изтърва обиди по адрес на другия или пък в уж, случайно дочут от детето, разговор хубавичко очерня другия, или направо директно настройва детето, подменяйки спомените му и карайки го да се съмнява в собствените му преживявания.

Добра идея ли е да има места, където децата да се оставят при предаване на другия родител или да има хора, посредници при предаването?

Да, чудесна идея е това. И всъщност, няма да открием топлата вода с нея. По света има такава практика. Най-доброто нещо е това, когато разделените родители са в конфликт помежду си. Защо? Защото така ще се намали напрежението у детето, когато не присъстват и двамата му наострени един срещу друг родители. То ще има време да се настрои за срещата. Ще се избегнат случайни нападателни думи и действия между тях. Това ще даде и гарантирана сигурност, че няма да има възможност за измислени обвинения в домашно насилие при предаване на детето между родителите.

При родители в конфликт, лично аз, много харесвам такъв режим на лични отношения, при който детето се води от единия родител в градината или училището и се взема от там от другия родител след заниманията му. Наистина, тогава трудно можем да говорим за изграждане на добра комуникация между родителите, но е по-добре на първо време да липсва такава изобщо, отколкото тя да бъде изключително деструктивна.

Интервю: Любомир Данков
04.2024